Вярваме, че зад всяка успешна практика на приобщаващо образование стои отдаден професионалист с мисия. Представяме ви нашия училищен психолог – Десислава Кънчева – специалист с доказан опит в подкрепата на деца със специални образователни потребности, който работи с изключителна отдаденост за изграждане на подкрепяща и приобщаваща училищна среда.
Чрез индивидуален подход, последователна работа с ученици, учители и родители и активно участие в екипни процеси, тя допринася за развитието на социални и емоционални умения, повишаване на самооценката и пълноценното включване на всяко дете в училищния живот. В следващата статия ще се запознаете с една вдъхновяваща практика от нейната работа, която показва, че приобщаването не е просто стратегия, а истинска мисия.
Приобщаването не само като устойчива добра практика, а като мисия и път към достойнство: дългосрочна психологическа подкрепа и социална интеграция на ученик със специални образователни потребности
Десислава Кънчева – училищен психолог
Приобщаващото образование в България се утвърждава като водещ принцип в съвременната образователна политика. Той трябва да гарантира на всяко дете равен достъп до качествено образование и пълноценно участие в училищния живот. Но прилагането на устойчиви добри практики всъщност се основава на индивидуалния принос в екипната работа. Постигането на реално приобщаване не е самостоятелно постигане на дадена цел, то е нещо много повече и от работа – това е мисия отдадена на развитието на децата във всеки един аспект.
Настоящата публикация има за цел да представи дългосрочната дейност на училищен психолог, свързана с подкрепата и социалната интеграция на ученик със специални образователни потребности в прогимназиален етап на образование.
Ученикът И. /към момента в VI клас/ е част от училищната общност още от първи клас. Израства в силно уязвима семейна среда. Той и малко по- голямата му сестра се отглеждат в непълно семейство. Развитието на И. е повлияно от комплексни медицински и психологически фактори, включващо раждане, съпроводено с неонатален абстинентен синдром вследствие на вътреутробна експозиция на опиоиди, наличие на епилепсия и изразен интелектуален дефицит. Особено висока е чувствителността му към социалната среда, особено по отношение на отхвърлянето от връстници и това съчетано с осъзнаване на собствената различност.
В началния етап на обучението ученикът демонстрираше значителни затруднения, както в академично, така и в социално-адаптивно отношение. Налице бяха ниска самооценка, силна затвореност и несигурност, както и ограничени умения за самостоятелно справяне в ежедневни ситуации. В този период се наблюдаваха прояви на социална изолация, в повечето случаи в резултат на подигравки и игнориране от връстниците. С преминаването в прогимназиален етап предизвикателствата пред него се увеличиха не само академично- често изпитваше затруднения в пространствената организация и се губеше между кабинетите, продължаваше да преживява затруднения в социалните взаимодействия с вече видимо порасналите и променени съученици. Още по- уязвим го направи факта, че не разбира шеги или групови закачки.
В отговор на идентифицираните потребности бе разработен комплексен модел на подкрепа. В него се включиха дългосрочна индивидуална психологическа подкрепа, насочена към развитие на социални и емоционални умения и системна работа за повишаване на самооценката, за изграждане на чувство за принадлежност. Провеждаха се целенасочени групови и индивидуални беседи с учениците от класа за формиране на емпатия, толерантност и подкрепящо поведение. Насърчаваше се участието на ученика в извънкласни училищни дейности като средство за социална интеграция и не на последно място е активното сътрудничество с класния ръководител, на чиито плещи падна и адаптирането на педагогическия подход. Тук е момента да отбележа и мястото на родителя, без чието доверие към училището нищо не би било възможно.
Ролята на училищния психолог като част от мултидисциплинарен екип е ключова за идентифициране на потребностите, планиране на интервенции и подкрепа на всички участници в образователния процес. В резултат на последователната, координирана и екипна работа започна да се наблюдава значима положителна динамика. В детето се появи разбирането за хумор, но и връстниците му се опитват да бъдат по- внимателни. Дезориентацията между кабинетите частично продължава, но и съучениците му го насочват, ангажират се той да се движи в групата. Академичните знания не са подобрени в значителна степен, но съобразно възможностите си И. подхожда към усвояването им с доза желание, с проява на самоинициатива, а на моменти е дори мотивиран.
Особено показателен за ефективността на практиката е, че ученикът активно участва в училищни екскурзии и ски училище – дейности, които изискват не само организационна адаптация, но и доверие, смелост и включеност в социалната среда. Въпреки обективните затруднения, емоционалната чувствителност и повишена сензитивност, И. се отличава с изключително спокойствие, търпение и доброжелателност, без агресивни прояви, което създава благоприятна основа за позитивни взаимоотношения.
Един запомнящ се момент е, когато И. за първи път се включи в училищна екскурзия и се усмихна, докато останалите деца му помагаха да намери мястото си в групата – миг, в който увереността му блесна и социалното приемане се почувства истинско. Подобни моменти на успех – като първото участие в колективни игри или самостоятелно ориентиране в училищния коридор са ключови за изграждането на чувство за принадлежност и нормалност.
Този случай утвърждава разбирането, че приобщаващото образование не е просто присъствие в класната стая – то е призвание, изискващо целенасочени, системни и професионално обосновани усилия. Успеваемостта на приложения подход вдъхна увереност на екипа за прилагането му за приобщаване и на други деца с тази необходимост.
Истинското приобщаване започва там, където различието спира да бъде пречка и се превръща в отговорност на общността. В този процес всяка малка крачка е значима победа, а за постигането й се изисква внимание, търпение и сърце, защото зад всяка добра практика стои не просто метод, а човешко отношение и вяра, че всяко дете има своето място – не в периферията, а в сърцето на училищната общност.